Опитваш да се „справиш“ с емоциите си? А мислиш ли, че това работи?

Като психолог и практически наставник тя повече от двайсет години изучава емоциите и начина, по който взаимодействаме с тях. И като резултат от дългогодишната си работа и проучвания развива една нова идея, един изцяло нов метод за справяне с емоциите, който нарича „емоционална пластичност“.

„Не е нужно да игнорираме трудните емоции и мисли или да се насилваме да разсъждаваме позитивно, казва д-р Дейвид, нито пък да бъдем съвършени или винаги щастливи. Трябва да приемаме емоциите си спокойно, да се изправяме пред тях с кураж и себесъстрадание и да живеем в мир с тях. Само така можем да се наслаждаваме на взаимоотношенията си, да овладяваме ежедневния стрес, на който сме подложени и да живеем пълноценно точно сега. Днес, повече от всякога, е жизненоважно да бъдем емоционално пластични. Когато почвата под краката ни е толкова подвижна, трябва да сме пъргави, за да се предпазим от риска да се проснем по очи.“

Първоначално д-р Дейвид развива тази идея в статия, която публикува в „Харвард бизнес ривю“. Статията се приема възторжено от милиони читатели и представители на научната общност и намира място в класацията за най-добрите идеи на годината. Редакторите на редица авторитетни издания описват емоционалната пластичност като „новата емоционална интелигентност“ ‒ изключителна идея, променила начина, по който обществото ни възприема емоциите.

Осъзнавайки, че това са проблеми, които засягат милиони хора, д-р Дейвид доразвива концепцията си и предлага един по-пространен и подробен вид на своя изследователски проект. Така се ражда книгата „Емоционална Пластичност“.

Издателство Гнездото има удоволствието да представи тази блестяща книга вече и на българския пазар. Предлагаме ви избрани откъси от нея.

.....................

Докато плаваме през живота, ние, хората, разполагаме с малко ориентири, които да ни подсказват какъв курс да изберем или какво стои на пътя ни. Ние разполагаме с емоциите си ‒ усещания като страх, тревожност, радост и въодушевление ‒ нашата неврохимична система, еволюирала по такъв начин, че да ни служи като навигация срещу сложните течения на живота.

Емоциите, от сляпата ярост до лековерната любов, са непосредствените физически реакции, с които тялото ни откликва на важни сигнали от външния свят. Когато сетивата ни уловят информация ‒ знак за опасност, намек за романтичен интерес, признаци, че сме приети или отхвърлени от хората около нас ‒ ние физически се настройваме за приемането на тези постъпващи съобщения. Сърцето ни ускорява или забавя ритъма си, мускулите се свиват или отпускат, умът ни се фокусира върху заплахата или намира облекчение в топлото общуване с близък човек.
Тези физически, „въплътени“ реакции привеждат нашето вътрешно състояние и външно поведение в синхрон с конкретната ситуация и могат да са от полза не само за оцеляването, но и за благополучието ни.

Но това невинаги е лесно. Емоциите ни, развивали се в съвсем различни от съвременните условия, невинаги са достатъчно благонадеждни. В някои случаи те ни служат като вътрешен радар и ни помагат да прозрем отвъд преструвките и лицемерието, като ни предлагат възможно най-точното и проницателно обяснение за случващото се в една ситуация. Кой не е изпитвал онова неприятно чувство в стомаха, което ни казва, че „този човек лъже“ или, че „нещо тревожи приятелката ми въпреки уверенията ѝ, че всичко е наред“?
В други случаи обаче емоциите изваждат на повърхността стари истории, като смесват възприятието ни за случващото се в момента с болезнени минали преживявания. Тези мощни усещания могат да ни завладеят напълно, замъглявайки преценката ни и насочвайки ни право към подводните рифове. В такива моменти е възможно да изгубиш контрол и например да плиснеш питието си в лицето на лъжеца.

Книгата "Емоционална пластичност" може да поръчате директно от издателство Гнездото.

..............................

Пишейки тази книга, моята цел е да ти помогна да осъзнаеш по-добре емоциите си, да се научиш да ги приемаш и да живееш в мир с тях, а накрая с нарастване на емоционалната ти пластичност да постигнеш благополучие. Комбинацията от инструменти и техники, която разработих, няма да те превърне в образец на съвършенство и в човек, който винаги знае какво да каже или пък никога няма да изпита опустошителните чувства на срам, вина, гняв, тревожност или несигурност. Стремежът да си съвършен ‒ или винаги съвършено щастлив ‒ може единствено да те направи уязвим за безсилието и провала. Надявам се вместо това да ти помогна да се помириш дори с най-тежките си емоции, да развиеш умението да се наслаждаваш на взаимоотношенията си, да постигаш целите си и да живееш пълноценно точно сега.

Но „емоционална“ е само едната страна на емоционалната пластичност. Другата страна – „пластичност“ – е свързана с присъщите ти модели на мислене и поведение ‒ онези навици на ума и тялото, които могат да се окажат препъни камък за твоето добруване, особено в моментите, в които реагираш твърдоглаво в нови или необичайни за теб ситуации.
Закостенелите реакции може да се дължат на обсебеност от старите, саморазрушителни сценарии, които непрекъснато създаваш в ума си ‒ „аз съм голям неудачник“ или „винаги казвам не каквото трябва“, или пък „винаги се предавам, когато трябва да се боря за нещата, които заслужавам“. Емоционалната скованост може да се подхранва и от напълно нормалния навик за използване на мисловни препратки и шаблонните реакции, които може да са били полезни за теб в миналото ‒ в детството, по време на първия брак, в началото на кариерата ‒ но вече не ти вършат работа: „никой не заслужава доверие“ или „ще бъда наранен“.

....................

Емоционално пластичните хора са динамични. Те проявяват гъвкавост във взаимодействието си със сложния, бързо променящ се свят, в който живеем. Понасят високи нива на стрес и преодоляват неуспехите, като в същото време остават ангажирани, открити и възприемчиви. Разбират, че животът невинаги е лек, но продължават напред, водени от ценностите, в които истински вярват, и преследват най-смелите си и неподвластни на времето цели. Като всички останали и те изпитват чувства на гняв, тъга и прочее (кой човек не ги е изпитвал?), но ги посрещат с любопитство, себесъстрадание и приемане. Нещо повече, вместо да позволят на чувствата си да ги извадят извън строя, те успяват – въпреки всичките си слабости и недостатъци – да се мобилизират по най-ефективния начин за постигането на най-големите си амбиции.

.......................

Мултитаскингът – съвременната панацея срещу преумората и изтощението – не предлага никакво облекчение. Скорошно изследване установява, че ефектът от мултитаскинга върху поведението на хората би могъл да се сравни с шофирането в пияно състояние. Резултатите от други проучвания показват, че невисокият, но постоянен ежедневен стрес (като приготвянето на кутията с обяда, оставено за последния момент; батерията на клетъчния телефон, която издъхва точно когато трябва да се включиш във важен конферентен разговор; влакът, който винаги закъснява; растящият куп сметки) може да състари преждевременно мозъчните клетки с цяло десетилетие.

......................

Всички си позволяваме известни волности с истината, докато пишем сценария на живота си. А понякога дори не осъзнаваме, че го правим. След това приемаме на сляпо тези дълбоко убедителни самооценки, като че ли са самата истина, цялата истина и нищо друго освен истината. Това може да са истории, които, независимо от своята правдивост, са били надраскани върху черната дъска на ума ни в трети клас или още преди да сме проходили или проговорили. Влачим се след тези измислици и позволяваме едно изречение или параграф, „написани“ преди трийсет или четиресет години и, обективно погледнато, непроверени и недоказани, да оставят отпечатък върху целия ни живот. Съществуват толкова много изопачени сценарии, колкото са и хората по света:
„Родителите ми са се развели веднага след раждането ми и затова нося отговорност за алкохолизма на майка ми.“
„Винаги съм бил интровертът в семейство на екстроверти и затова никой не ме обича.“
И прочее.

Макар и в по-малък мащаб, всеки ден съчиняваме истории като тези. Аз също съм го правила. Ето един пример:
Преди няколко години получих гласово съобщение от мой колега, който небрежно ме информираше, че смята да „заеме“ – с други думи „да открадне“ – и да използва една моя идея като заглавие на предстоящата му книга. Надявал се, че „не възразявам“. Всъщност той не искаше позволението ми, а просто излагаше неоспорим факт.

Книгата "Емоционална пластичност" може да поръчате директно от издателство Гнездото.

Разбира се, че възразявах! Та той използваше моята идея, която самата аз планирах да използвам. Проклинах деня, в който на една конференция му бях споменала за нея в момент на непредпазливост. Но какво можех да направя? Професионалистите не си крещят един на друг.
Потиснах гнева си и направих това, което биха направили повечето хора – обадих се на съпруга си, за да намеря отдушник. Антъни е лекар и щом вдигна телефона, каза: „Сузи, не мога да говоря. В операционната ме чака пациент за спешна процедура.“ Ето че за втори път бях „онеправдана“ – в случая от собствения ми съпруг!

Очевидната логика – това, че в онзи момент беше по-важно да спаси живота на пациента, отколкото да говори с мен – беше безсилна да уталожи растящия ми гняв. Как можеше съпругът ми да постъпи така с мен – точно когато се нуждаех от него! Съвсем скоро тази мисъл се трансформира в заключението „Той никога не е до мен“. Гневът ми се усили още повече, както и намерението да не отговарям на обажданията му. Бях зарибена.

Точно така. Вместо да поговоря с колегата си, като изразя със спокоен, но категоричен тон неодобрението си към неговите действия и да се постарая да намеря задоволително разрешение, прекарах два дни в състояние на ярост, наказвайки с мълчание невинния си съпруг понеже „никога не е до мен“!
Гениално, нали?

................................

Обикновено потискаме емоциите си с най-добри намерения. И това ни създава усещането за ефективност. Казваме си „мисли позитивно“, „гледай напред“, „стегни се“. И ‒ пуф! ‒ нежеланите емоции изчезват просто така, като по чудо. Но всъщност те са останали скрити под повърхността, готови по всяко време да изскочат с неподозирана сила, нараснала многократно под въздействие на херметическото налягане, упражнено върху тях.

Не е изненадващо и това, че „бутилирането“ оказва отрицателен ефект върху взаимоотношенията. „Току-що имахме ужасна разправия, а той излезе за работа, като че ли нищо не е било – казва съкрушената жена за съпруга си, който има навика да се „бутилира“. – Изобщо не му пука!“
Изследователи са установили, че потискането на емоциите повишава кръвното налягане на околните дори когато те нямат представа, че човекът до тях „бутилира“ емоциите си. Почакайте само адвокатите да се доберат до това проучване! „Ваша чест, съпругът на клиентката ми ще я докара до инфаркт, защото отказва да изразява чувствата си.“

............................

Каквото и да си въобразяваме, че постигаме, когато „бутилираме“ или предъвкваме емоциите си, никоя от тези две стратегии не допринася за здравето или щастието ни. Все едно да вземеш аспирин за главоболие: лекарството ще облекчи болката за няколко часа, но ако причината за неразположението е липсата на сън, проблеми с прешлените или свирепа настинка, главоболието ще се завърне с пълна сила, веднага щом премине действието на аналгетика.

..................

Неписаните правила по отношение на емоциите (и как всеки от нас, мъж или жена, би трябвало да реагира под тяхно въздействие) съдържат така наречените от психолозите правила за изразяване на емоциите. „Големите момчета не плачат“ или „Вкъщи никой не се ядосва. Върви в стаята си и можеш да се върнеш само с усмивка на лицето“ са примери за налагането на тези правила. Никога няма да забравя деня, в който погребахме баща ми. Близки и приятели на семейството най-добронамерено казваха на дванайсетгодишния ми брат да не плаче, защото най-важната му задача занапред щяла да бъде да се грижи за майка ми, за сестра ми и за мен.
Научаваме тези правила от хората, които се грижат за нас, и често пъти несъзнателно ги предаваме на децата си. Така например в повечето случаи питаме момчетата за техните действия („Какво прави днес в училище?“, „Как беше мачът?“, „Победи ли?“), а момичетата – за емоциите им („Как се чувстваше?“ или „Беше ли забавно?“). Децата усвояват бързо тези норми на поведение, които, както ще видим в Десета глава, невинаги работят в тяхна полза.

...................

Самонавиването и „бутилирането“ не са единствените безполезни техники за справяне със стреса от ежедневието. Друга често срещана стратегия е убеждението, че по един или друг начин всичко ще бъде наред, стига да запазим усмивката на лицето си.
В дигиталната ера усмихнатото личице се е превърнало в емотикони и емоджита, които се появяват навсякъде.
А с напредъка ‒ или, според някои, упадъка ‒ на консуматорската ни култура маркетолозите се втурват презглава да изпълняват желанията, които още не знаем, че имаме, и изразяващият блаженство Мистър Смайли повече от всякога се превръща в Светия Граал и в основополагащ принцип на нашето съществуване.
Един момент. Не е ли щастието причината да сме тук? Не е ли добре да сме щастливи? Всъщност зависи.

......................

Нямам намерението да категоризирам щастливците измежду нас, но когато сме в настроението „всичко е прекрасно!“, много по-лесно прибягваме до прибързани заключения и готови шаблони. Щастливите много често отдават по-голямо значение на привидната информация за сметка на оформящата се с течение на времето по-детайлна картина. Поради това нерядко стават жертва на така наречения ефект на ореола, при който приемаме автоматично, че чаровникът, когото сме срещнали на партито, е мил човек само защото се облича жестоко и е толкова забавен. Или пък решаваме, че очилаткото на средна възраст с дипломатическото куфарче е по-интелигентен и сериозен от 22-годишната блондинка, носеща розови секси панталонки на Juicy Couture.

Парадоксът на щастието е, че съзнателният стремеж към него е фундаментално несъвместим със самата природа на щастието. Истинското щастие се ражда от отдаването на някаква дейност заради самата нея, а не поради външна причина, дори когато тази причина е нещо толкова чистосърдечно като желанието да бъдеш щастлив.

Стремежът към щастие създава очаквания, което потвърждава популярната фраза „Очакванията са сигурна гаранция за бъдещо недоволство“. Затова празниците и семейните събирания често се оказват разочароващи, да не кажа направо потискащи. Имаме толкова големи очаквания, които е почти невъзможно да бъдат оправдани.

........................

Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно, и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Книгата "Емоционална пластичност" на д-р Сюзън Дейвид може да поръчате в gnezdoto.bg

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.