Не исках нищо, освен любов!

категория: Изкуството на любовта

Не исках от теб нищо, освен любов. Съвсем обикновена, човешка. Нито трогателни бележчици в букети цветя, нито красиви думи по телефона, нито плюшени „зайчета“ и „слънчица“ по десет пъти на ден. Исках само да съм до теб.

Да целувам ръката ти под лакътя, когато изобщо не се събуждаш от звъна на будилника, да те галя по небръснатата буза – време е да ставаш, пролетта ще дойде само след седмица.

Да пържа любимите ти картофки с шунка, като често-често поглеждам през прозореца: всеки момент трябва да се прибереш от работа, а аз ще те посрещна с отворена врата и ще ти кажа: „Вечерята е готова“.

Да отглеждам сина ни и да търся чертите ти в мъничкото личице: съсредоточения поглед и почти незабележимата ямка на брадичката ти. Бих му разказала старата приказка за белите лалета, която научих още като съвсем малка по движението на четящите устни на баба.

Съжалявам за непростимата си реакция на влюбена глупачка. Съжалявам, че се реших на това. Още помня думите ти - „Не ми трябва дете. Точно сега.“ И аз, съсипана и отчаяна, се съгласих, като още на другия ден реших да си отида завинаги. Да, направих аборт...

Исках да си тръгна празна, без твоя мирис, без напомняне за теб. Не се оправдавам. Плащам си за това с тежкия товар на вината – няма по-сурово наказание. Ден след ден, от сутрин до вечер съжалението гризе сърцето ми, бавно ме убива.

Съжалявам, че вечно се опитвах да измисля нещо за нас, да развържа мълчанието ти с въпросите и шегите си. Упреквам себе си за това, за всичко. Само себе си.

...Пия кафе на летището, чакам да се кача в самолета. След няколко часа ще бъда на другия край на света. Телефонът ми звъни. Непознат номер. Бях си сменила номера, знаят го само трима души. „Ало?“ Тишина. Познавам те по тишината, по мълчанието. Не казваш нищо. Ако ти беше стигнала смелост, сигурно би ме попитал: „Как си?“ Това е любимото ти начало на всеки разговор. Не знам какво щях да ти отговоря.

Сигурно бих проявила слабост – бих се разплакала, бих ти изкрещяла колко те мразя. Когато през сълзи викаш „мразя те“, значи вътрешно още по-високо крещиш „обичам те“. Или дори „все още те обичам“. Този ден на летището се сбогувах с теб с мълчание. С мъжа, който не ме обичаше така, както очаквах.

Дълбоко в душата си не вярвам, че не си изпитвал нищо – все още помня малкия парк в покрайнините на града и цъфналите вишни, и... огъня в очите ти. Какво означаваше това за теб? И какво изобщо означава това за един мъж?

Понякога ми се струва, че съм те измислила.

Откъс от книгата "Ако ти знаеше..." от Елчин Сафарли

Въпреки тъжните и противоречиви чувства, които този откъс поражда, романът „Ако ти знаеше...“ е изпълнен с оптимизъм и надежда, с вяра в бъдещето и във втория шанс, често равнозначен на щастието в живота ни. Това е историята на една жена, която бяга от миналото, история за любовта, която лекува, удивлява и отново те връща към живота.
Една млада жена пристига в непознат град, напуснала родината си, напълно изгубена, измъчена от обстоятелствата, болна и ...с разбито сърце. Тя идва, за да забрави миналото, да избяга от родния си град и от един мъж... а може би и за да умре.
Друг мъж, макар и съвсем обикновен (а може би най-невероятният!), става катализатор за промяна в една житейска ситуация и насочва самия живот в съвсем друга посока. Това става по загадъчен, мистичен, невъзможен начин, но точно там е и обикновеното чудо на любовта. Просто един ден внезапно се появява някой, в чиито ръце можеш да заровиш лице и да забравиш всичко. А на сутринта да се събудиш с окриляващо чувство на доверие. На нова вяра.
„Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би защото любовта е самият живот.“
„Ако ти знаеше...“ е книга за необятната женска душа, за надеждата и избора, за втория шанс...
Това е историята на едно женско отчаяние, история за чувства, съмнения, очаквания и за онези огромни страхове, които често ни помагат да започнем живота си отначало.