Кога в живота си разбираш кой те е обичал…
- категория: Мъдрост
Разбираш кой те е обичал истински. Разбира се, по-добре е да го разбереш по-рано, докато все още можеш да направиш нещо. Или просто да кажеш две думи. Нужните думи в нужното време. Само че понякога човекът вече го няма. Хората си отиват по ред на номерата, ред, който не ни е съдено да знаем...
Едно момиче живеело с майка си и с втория ѝ съпруг. Родният ѝ баща много я обичал. Докато пастрокът бил неприятен тип, с едро месесто лице и мустачки, вечно зализан и стегнат, като някой лакей. Момичето не можело да го понася. На всичкото отгоре той непрекъснато я поучавал. Нагло ровел в бележника ѝ. Карал я да си учи уроците и с часове предъвквал задачите ѝ. Не спирал да повтаря едно и също. Улавял лъжите ѝ и настоявал да е честна, разказвал ѝ поучителни истории, сякаш е малоумна. Изпращал я до училище, защото тийнейджърката понякога бягала от час. Карал я да се занимава с музика, макар че самият той нямал слух, и проверявал дали посещава редовно музикалната школа.
Дори майка ѝ се дразнела и подхвърляла шеговито: „Остави детето на мира... Какво си се лепнал за нея! Нека излиза с приятели, защо си хукнал да я търсиш по улиците? Ще се прибере, къде ще отиде!“. А бабата наричала пастрока „гад“ и „мутра“ – зад гърба му, естествено. Само пред момичето.
Родният баща бил друго нещо. Той обичал дъщеря си. На всеки шест месеца девойката ходела при него в столицата и оставала по една седмица. О, с баща ѝ било страхотно! И с новата му жена. Двамата живеели охолно, били весели и забавни хора. Там можело да правиш каквото си искаш – ако щеш застани в челна стойка или отиди на прозореца и пушѝ на воля. Бащата също наричал противния пастрок „гад“ и как ли не още, когато дъщеря му се оплаквала. Добрият баща бил принуден да напусне майка ѝ – първата си жена, така се стекъл животът, просто срещнал Анжела. Иначе много обичал дъщеря си. Понякога ѝ давал пари или ѝ купувал модни парцалки – веднъж на половин година. Вярно, не плащал издръжка, защото доходите му били непостоянни. Но два пъти в годината, най-редовно, канел дъщеря си и си прекарвали супер.
Всички обичали момичето, само пастрокът му бил гаден и противен, тровел му живота. Майката също се тюхкала, че е направила грешка. Бабата, разбира се, се съгласявала с това.
Веднъж девойката толкова се ядосала на пастрока си за постоянната намеса в живота ѝ, че му пожелала: „Да пукнеш дано!“. Е, случва се. Човекът пребледнял, червени петна избили по лицето му, но махнал с ръка и излязъл. След това отново се захванал с възпитателните си методи, досаждал ѝ за пушенето, дори изсипвал учебниците от раницата ѝ, за да търси цигари...
Това е дълга история. Дъщерята пораснала и продължила образованието си. Пастрокът ѝ я накарал да кандидатства и успял да плати цялото ѝ следване – починал точно когато завършвала. Тя не страдала особено, сълза не отронила. За нея той бил просто един стар и досаден четиресет и шест годишен чичко, от когото ѝ било писнало...
Младата жена разбрала всичко много по-късно. Когато самата тя навършила четиресет и се замислила кои хора са я обичали. Истински. Както могат, но истински. И, знаете ли, спомнила си само за своя пастрок. Спомнила си как стоял изпънат в спретнатия си костюм, с вратовръзката, и гледал дали е стигнала до вратата на училището. Може би е чакал тя да се обърне и да му помаха... просто да му помаха за довиждане. Но тя никога не го направила. Нито веднъж не се сбогувала...
Онзи, който обича истински, се грижи. Но кой знае защо, хората не виждат този прост знак, не го ценят. Едва по-късно разбират кой ги е обичал истински в този живот...
