Как да разпознаеш истинската любов
- категория: Мъдрост
Любовта е отговорност за този, когото обичаш. Това някак се позабрави в добрите модерни времена напоследък. Наложи се твърдението, че всеки е отговорен за себе си. Че в любовта трябва да мислим само за себе си. Тоест вървите заедно, в общ ритъм, и сте освободени от тежестта да се грижите един за друг. Вървите си през зелената поляна и се любувате на залеза.
Само че един до друг можете да вървите само докато и двамата сте здрави и силни. После ще се наложи да решите: дали да ускорите крачка и да помахате за сбогом, или да спрете и да предприемете нещо. Ако това е възможно...
Веднъж, докато се разхождах навън с малкото си кученце, видях една жена, крехка и много възрастна. Тя също се разхождаше с кучето си – голямо куче, май беше нюфаундленд. Беше толкова старо, че вече не си личеше от каква порода е. Едва вървеше. Много добре знам какво е – предишното ми кученце доживя до деветнайсет години. Но то беше миниатюрно, той-териер. Обичаше разходките, но накрая го носехме на ръце и просто седяхме на слънчице. Радваше се животинката на тези моменти, искаше да живее. Ние също искахме да живее. И не ни тежеше. Макар че вече не можеше да тича до нас както някога.
Та това голямо куче се надигна, с клюмнала глава. Беше се уморило и се виждаше, че задните му лапи не го слушат. Изправи се, но само стоеше и гледаше тъжно. Иска му се да тича и да скача както някога – навън беше пролет! – но не може, краката не вървят, макар че то се старае. Тогава тази крехка жена прегърна своето голямо старо куче и започна да му говори на ухото нещо утешително и ободряващо. Някакви особени, познати само на тях двамата думи...
После взе кучето на ръце и го понесе, залитайки. Беше толкова неочаквано... просто изумително! Та кучето бе голямо почти колкото стопанката си! Но жената го прегърна, вдигна го и го понесе. С гордо и безучастно към всичко наоколо лице – само да посмее някой да каже нещо! Тя плъзна погледа си и по мен – да не би да ѝ се присмивам. Не, разбира се, тя го разбра веднага. И аз съм с куче.
Жената се опитваше да върви изправена, без да демонстрира колко ѝ е трудно. Животното цапаше палтото ѝ с лапите си, но това не беше важно. Важното беше да го носи, без да показва на другите, че ѝ е тежко. Така носят товара си онези, които са способни да обичат.
Точно това е любовта – способността в труден момент да понесеш другия на ръце. Да го изнесеш от бойното поле или просто от улицата, ако любимият ти не може да върви повече. Любовта е готовността да понесеш товара, ако настъпи такова време. Всичко останало е просто някакви копнежи и особени усещания в слънчевия сплит. Някои погрешно смятат, че там се намира сърцето. Но то не е там. Сърцето ни е там, където е онзи, когото обичаме. И да оставим любимото същество, е също толкова невъзможно, колкото и да оставим сърцето си...
