В градините на твоята душа

Естествено, къщата не била жива, не говорела, не плачела, но изглеждала като жива. Градината ѝ била обсипана с много цветни, ухайни рози, а прозорците ѝ греели като щастливи очи, очи, през които често минувачите можели да видят стопаните на тази необичайна постройка - хубавата Мая и нейната малка дъщеря. Детето много често се смеело шумно, тичайки през розовите лехи, а вечер майката пеела като славей, поседнала на стълбите пред поляната.

Минало се доста време, малкото момиче растяло, а с него и любовта в майчиното сърце. Когато дъщеря ѝ била още бебе, Мая изгубила своя любим, но детето, което той ѝ дал, изпълвало целия ѝ свят с надежда и топлина.

С всеки изминал ден малката дама също се превръщала в красива роза. Един топъл пролетен следобед в града пристигнал пътник, той бил търговец, умен и добър човек. Решил да се разходи из уличките и да разгледа околността. Застинал, когато стигнал до Къщата с розите и усетил аромата им. Точно в този момент вратите на къщата се отворили, а от там излязла най-красивата сред розите, малката — пораснала дъщеря на Мая. Младежът се влюбил лудо още щом я зърнал.

Нашата история прескача няколко обстоятелствени пояснения и стигаме до момента малко след тяхната сватба, който за Мая бил истински тъжен.

Жената стояла подпряна на портата, загледана в отдалечаващия се силует на своето дете, и си дала сметка, че не може да я пусне. Искало ѝ се силно просто да се радва за щастието, което било прегърнало живота на малката ѝ рожба, но ръка за ръка с него вървяла самотата, която се настанила в майчиния живот.

Все по-рядко Мая излизала на двора, отдавна спряла да пее на къщата, спряла да говори на розите. Все по-дълго лежала загледана в онази улица, по-която дъщеря ѝ била тръгнала на път към своето щастие.

Помните, къщата е жива. Точно в този момент тя била посърнала. Градината повехнала, между розите се виждали гъсти тръни. Прозорците били прашни, мръсни. От най-голямата красавица, сега къщата се преобразила в истинска грозница. Стояла като вехта купчина тухли, около които се виели тръни.

Един ден Мая отново загледана в тясна улица, видяла малко, болно котенце. Станало ѝ мъчно, клетото животинче изглежда изгубило майка си, обикаляло и я търсело. Мая го поела с крехките си ръце, отнесла го в къщата и превързала болната му лапичка, нахранила го, а котето заспало на коленете й. В този момент тя си спомнила за малката с дъщеря и за онези моменти, в които е заспивала в ръцете й.

Ден след ден жената се грижела за котето и то ден след ден укрепвало. Козината му станала лъскава, коремчето му се издуло, а лапичката отдавна не го боляла. Заедно с неговите сили, стопанката била върнала и своите. Лицето ѝ не било така бледо, очите ѝ греели отново.

Рано на тази сутрин, която е много важна за нашата история, жената излязла на прага на къщата и тогава забелязала разрухата, която вилнеела в градината. Сякаш в този момент видяла отново розите, или поне това, което е останало от тях, видяла окаяната фасада на своя дом ... и много се ядосала. Запретнала ръкави и само за ден върнала всичко точно така, както било. На края на същия ден, и на нашата история, Мая стояла на прага на къщата и пеела на розите и на Мина - малкото котенце, което било нейният нов приятел и нова надежда.

Тази кратка приказка е една метафора, метафора за живота, за тялото и за душата.

Много често се опитвам да обясня връзката на тялото и душата и тази история е още един опит да го направя.

Ако нашето тяло е къщата, то Мая е нейната душа. Когато душата е щастлива, къщата е красива, а в двора цъфтят рози, когато душата страда розите са просто тръни, а фасадата бавно, постепенно и сигурно запада! Мая, нашата душа и нейното състояние, определят и състоянието на къщата - нашето тяло.

Това се нарича психосоматика, от психи - душа и сома - тяло. Психосаматиката е онази магична мелодия, чрез която душата говори през нашето тяло.

Всяка болест е зов на нашата душа. Ако не се научим да чуваме шепота ѝ, със сигурност ще чуем нейните крясъци. Бъдете сигурни - тя няма да спре, докато не бъде чута, дори това да означава да подпали къщата.

автор: Гергана Запорожанова

Вижте още: ЗАЩО НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА РАЗГОЛВАШ СВОЯТА ДУША

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.