Купа със стъклени топчета, или как се разпореждаме с всеки безценен миг от живота
- категория: Притчи и мотивиращи истории
В една неделна сутрин млад мъж стоял на пейка в парка и въпреки тишината и спокойствието на тихото утро, изглеждал умислен и напрегнат. Потънал в мислите си, той не усетил как до него седнал възрастен човек. Новодошлият му се усмихнал благо и се опитал да завърже разговор.
– Хубаво е човек да не бърза за никъде и да се наслаждава на деня, нали? – казал той. – Сигурно ежедневието ви през седмицата е много натоварено.
– Така е, прав сте, господине. Но няма друг начин. Трябва да изкарвам пари, за да се грижа за семейството си. В днешно време има толкова неща, които ни притискат. Трябва да изплащам ипотеката на жилището, да осигуря на дъщеря си всичко необходимо, да учи в добро училище, да бъде добре облечена...
– Ако не възразявате, мога ли да ви попитам по колко часа дневно сте на работа?
– Ами... около десет, но понякога се налага да работя и по четиринайсет часа.
– Да, разбирам... – замислено казал възрастният човек. – Сигурно изкарвате добри пари за този труд. Но не ви ли притеснява фактът, че ви остава толкова малко време, за да общувате със семейството и детето си?
– Притеснява ме, естествено – навел очи младият мъж и нервно започнал да мачка в ръцете си празната чашка от кафе. – Но не виждам какво бих могъл да направя. Животът е такъв.
– Знаете ли, някога аз също живеех по този начин. Препусках по цял ден, прибирах се вкъщи късно вечер, когато вече всички спяха. И един ден просто осъзнах, че децата ми са пораснали, а аз почти не ги познавам, че не съм присъствал на най-важните за тях събития и съм споделял живота със семейството си единствено в свободния ми неделен ден... Разбрах, че просто животът ми е изтекъл като пясък между пръстите, а аз съм го продал за пари. Признах пред себе си, че съм искал още, и още... че съм се борил за материални неща, които вече ми се струваха маловажни. А в същото време бях пропуснал първото представление на дъщеря си и първото спортно състезание на сина си. Тогава бях на 55 години. И един ден седнах и направих следните прости изчисления: Средната продължителност на човешкия живот е около 75 години. Ако умножим 75 по 52, колкото са седмиците в една година, се получава, че човек има 3900 седмици в живота си и съответно също толкова неделни дни. Тоест за мен около 2900 от всички тези недели вече бяха безвъзвратно отлетели. Оставаха ми 1000. Същия ден аз отидох в един магазин за детски играчки и купих 1000 стъклени топчета, които сложих в голям прозрачен съд. И всяка следваща неделя от живота ми, която отминаваше, аз изхвърлях по едно топче от купчината. По този начин се опитвах да „наблюдавам“ как се скъсява оставащото ми време и как отлита животът... защото виждах с очите си как намаляват тези стъклени топчета.
– Интересна теория – замислено казал младият мъж.
– Това ме накара да преосмисля приоритетите в живота си – продължил своята изповед възрастният човек. – Започнах да обръщам повече внимание на близките си, да бъда с тях всяка свободна минута и да се наслаждавам на миговете, прекарани с тях, на малките неща, които ни правят щастливи. А те не са вещите, които трупаме, повярвайте ми. И накрая ще ви споделя още нещо. В днешния неделен ден изхвърлих и последното от моите стъклени топчета. Оттук нататък за мен всеки нов ден е подарък. И ще бъда благодарен да го имам и да го изживея с близките си хора. Сега си давам сметка с колко ограничено време разполагаме на тази земя и колко внимателно трябва да се разпореждаме с всеки безценен миг от него. Е, аз май много се разприказвах... Извинете ме, ако ви се натрапих и наруших уединението ви. А сега ще вървя.
Сега си давам сметка с колко ограничено време разполагаме на тази земя и колко внимателно трябва да се разпореждаме с всеки безценен миг от него.
Младият мъж изпратил с поглед своя събеседник и за известно време останал притихнал на празната пейка. После рязко станал, извадил телефона и набрал номера на съпругата си.
– Скъпа, събуди детето и се пригответе! Днес отиваме на пикник! – бодро казал мъжът в слушалката. – Само трябва да се отбия до едно място и след малко идвам да ви взема.
И тръгнал с енергична стъпка към най-близкия магазин за детски играчки...
Идва момент в живота, в който осъзнаваш, че да обърнеш страницата, на която си стоял твърде дълго, всъщност е прекрасно, защото в книгата има още толкова много за четене.
Зейн Малик
Притчата е част от сборника "Предай нататък любовта. 150 истории за чудото на живота"
Ако тихият глас на сърцето ви е заглушен от хилядите незначителни и безсмислени неща, с които е пълен животът ни, тази книга ще ви помогне да си припомните онези истински и важни неща, които са в най-съкровените кътчета на сърцето. Защото те съществуват и винаги са били там.
Книга, която ще зареди деня ви с енергия, ще стопли сърцето ви и ще успокои вечерта ви след дългия ден...
