Gnezdoto.net
Спомнете си, че някой някъде ви ОБИЧА! снимка: Евгени Динев / evgenidinev.com

Спомнете си, че някой някъде ви ОБИЧА!

Това, което ме провокира да напиша този коментар, е статията ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА И НИКОЙ ДА НЕ ТЕ ЧАКА ТАМ... След като я прочетох си спомних за дните, в които и аз бях емигрант. Само на 21 години, а взех решение, което може би промени изцяло живота ми. Реших да замина, не толкова заради икономическата криза или проблемите, пред които е изправена България, а, ако трябва да съм честен, заминах заради момиче, но това не е толкова важно сега.

Прекарах една година в Испания - в Барселона, като времето прекарано там и хората, с които се запознах ме научиха на много неща. Научих се на последователност в действията си, научих се да нося отговорност, научих, че няма да ме търпят само заради сините ми очи, а трябва да се трудя здраво, за да успея, научих се да ценя малките неща в живота, но най-вече това, на което ме научи емигрантството, е да уважавам и ценя родителите си.

Няма по-голяма мъка за един родител от това да не вижда детето си – това осъзнах докато бях там. Допреди този момент ги приемах за хората, които са се грижили за мен, хората, пред които мога да споделя всичко, хората които винаги ще ме обичат... като някаква даденост и нещо, което е напълно обичайно.

Но никога до този момент не ми бяха липсвали толкова много! Не си давах сметка както е изпитваш носталгия!

Главната причина, за да пиша тези редове, е че искам да ви припомня, че родителите ни би трябвало да са най­-важните хора за всеки един от нас. Въпреки трудностите, пред които сме изправени ежедневно и в България, и в чужбина, ние не трябва да ги забравяме, не трябва да ги оставяме напълно сами, защото с напредване на възрастта те имат повече нужда от нас – техните деца.

Тъжно е, когато нашите родители знаят, че детето им е на стотици хиляди километри... Много родители винят и себе си, че не са осигурили достоен живот на своите деца тук, че нямат повече възможност да им помагат. Заминавайки си даваш сметка, че не си прекарвал достатъчно време с близките си, че си ги пренебрегвали отново заради работа, работа и отново работа.

Както казват хората – чужбината не е за всеки! Хората, които са избрали да останат тук имат своите причини за това. Страх ги е от нови начинания, от ново начало далеч от собствения им дом, не желаят да оставят близките си хора, защото те са им всичко или защото все пак са успели да се образоват и реализират тук. За всеки причината е различна.

Напоследък става достойно да оставаш тук, защото емигрантството се разглежда като вид бягство.

Все повече адмирации получават хората, които решиха да останат въпреки всичко и напук на всички. Това е достойно, защото, наистина обичайки родината, обичаме дома и близките си хора, макар и предизвикателство да останеш, то това ще бъде един избор, който рано или късно ще се увенчае с успех.

Възрастните хора казват, че у дома, колкото и трудности и изпитания да преживяваш, стените ти помагат. В тези думи има истина, защото, ако имаш близки хора, които обичаш и те обичат теб, спасение ще има – независимо какви аспекти е то.

Много хора отидоха в чужбина с надеждата да работят и да живеят там. Но се сблъскаха с реалността, която е една и съща за човек, който започва от нулата. Там никой не ни чака на червен килим, не ни храни със сребърна лъжичка и не се интересува от нищо, а само дали работим достатъчно, за да му осигури нужното развитие на бизнеса и печалбата.

Една позната отиде в Лондон и намери работа във фирма, която се грижи за кетъринга по време на лични празници. Тя издържа 1 месец и каза: „Бедният си е беден, където и да отиде по света. Предпочитам да съм си бедна в собствената държава". Работодателят й е отговарял на всички характеристики, на които отговарят съвременните експлоататори. Жената се чувстваше още по-­смазана, защото стресът от това да си на чуждо място и да не познаваш никого е огромен.

И накрая ще ви припомня цитат от кабарето в изпълнение на великия – Георги Калоянчев. Поклон пред светлата му памет!

kaloianchev

„Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон!

Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба...", когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържете двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко, или веселичко, си спомните за оня стар господин, който в късните дни на есента на своя живот дойде при Слави Трифонов."

Сега повечето хора, оставайки тук, осъзнават, че няма да дават в жертва здравето и младостта си, за да изкарват малко повече от това, което тук.

Е, всеки има право на избор и мнение. А какво е вашето?

източник: Гласът на младите хора

Вижте още: БЪЛГАРСКА МЕДИЦИНСКА СЕСТРА В ГЕРМАНИЯ РАЗКАЗВА

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki