Gnezdoto.net
Как да поддържаме самочувствието си във форма

Как да поддържаме самочувствието си във форма

Самочувствието е филтър, очила, през които възприемаме действителността. Ако самочувствието ни е ниско, филтърът на очилата е тъмен. Тогава е лесно да решим, че сме грозни (макар онова, което ние смятаме за грозно, на други да се струва красиво).

Самочувствието е и уважението, което таим към себе си. Самочувствието е да приемем себе си.

Според психоложката Исабел Ларабуру, да приемем себе си означава, че признаваме и се съгласяваме с всички наши страни, желаните и нежеланите, положителните и отрицателните, силните и слабите. Означава да приемем съвкупността от характеристики като нещо цялостно, което ни прави истински и стойностни хора.

Тя предлага предлага няколко съвета, с които да поддържаме самочувствието си във форма:

- Да си припомняме често малките си успехи.
- Да познаваме силните си страни и да мислим за тях.
- Да направим списък с положителните си качества и да ги четем на висок глас пред огледалото.
- Да напишем на лист хартия отрицателните си черти и до тях да сложим по едно по-снизходително твърдение.
- Преди да приемем мненията на другите за нас, да помислим дали те не се основават на факти, свързани със самите тях, и до каква степен тези хора имат право.
- Да приемем слабостите и грешките си и да ги считаме за модел на поведение, а не за недостатъци. Поведението може да бъде променяно.

... и една приказка

за грозния жабок Пистон и как той разбрал, че ВСЪЩНОСТ не изглеждал никак зле!

В блатиста местност зад една ферма живеело най-грозното животно в района: жабокът Пистон. Че е грозен, твърдял самият той, но никой друг не бил съгласен. Сякаш останалите били привикнали с грозотата му и дори не я забелязвали.
Пистон се стараел никога да не поглежда отражението си във водата. Но ако понякога му се случело да го стори, той бързо извъртал лице настрани, защото това, което виждал, никак не му се нравело. Имал чувството, че именно той е най-грозното създание на света. Всъщност жабокът не бил обикалял по света, за да разбере дали това наистина е така, но смятал, че е невъзможно да съществува друго толкова отблъскващо животно като него: с толкова зелена кожа, винаги влажна и цялата в грозни, тъмни брадавици; с такива очи, толкова изпъкнали, че всеки път, щом жабокът скочел, изглеждало все едно ще изхвръкнат и ще паднат някъде далеч от главата! А на всичкото отгоре и тази гуша! Господи, колко отвратително! Как само трептяла тя!

Пистон не харесвал нито гласа, нито краката си. Всъщност не намирал за хубава никоя част от тялото си.
Един ден Пистон подскачал по брега на блатото, а на няколко метра от него лебедът Ямита се движел във водата с обичайното си изящество. Жабокът се приближил, колкото могъл, и поздравил лебеда:
- Добър ден, Ямита.
Лебедът го погледнал накриво и вместо да го поздрави на свой ред, му обърнал гръб и продължил да се носи по водата. Пистон помислил, че лебедът е твърде недружелюбен, и още повече се натъжил.
- Със сигурност, ако не бях толкова грозен, щеше да ми каже нещо! - казал си той.

Той никога нямало да бъде красив. Крачката му предизвиквали само смях! И тази ужасна гуша, която не спирала по цял ден да пулсира. Колко отвратително!
Било лятна нощ и Пистон подскачал из гората край блатото. В небето греела пълната луна, а земята посрещала светлината й.

Изведнъж жабокът скочил върху нещо странно и се уплашил. Нещото не било камък, не било и пръст, нито вода или трева. Било нещо меко и белезникаво бяло. Момиче! Да, било спящо момиче. Но какво правело това момиче в гората, близо до блатото? То спяло и дишало толкова дълбоко, че въздухът излизал от устата му с леко свистене. Било облечено в синя рокля. Първоначално Пистон се отдалечил малко от това толкова красиво създание, но после започнал да подскача по крака на момичето и стигнал до стъпалото, чиито пръсти сочели нагоре. Изглежда, движението на жабока погъделичкало момичето и то се събудило.

Щом видяла жабока, красавицата изпищяла стреснато. Пистон сбърчил чело и си помислил: „Ето още един човек, който изпитва страх от вида ми". Но момичето въобще не се било уплашило, само се изненадало от животинчето. И след миг му заговорило:

- Хей, здравей, жабчо... Извинявай, че се уплаших. Ох, бях заспала много дълбоко. И сънувах змии!

Пистон се приближил, но не казал нищо. Красавицата продължила да говори:
Знаеш ли, аз избягах от къщи. И засега не бих искала да срещам никакъв принц със синя кръв. Нито със синя, нито с лилава, нито с червена, нито с какъвто и да било друг цвят. Но, от друга страна, щом съдбата е изпратила на пътя ми един толкова хубав жабок, то тогава... Ех, тогава, ела тук, жабче...

Казала му „жабче"! Та това било най-нежното нещо, което някой някога му бил казвал! Пистон нищо не проумявал. Все едно сънувал. Момичето го хванало за ръка. Сега, когато Пистон бил толкова близо до нея, можел да я види по-добре: девойката била прекрасна. Косите й били червени, цялото й лице - обсипано с лунички, очите й били зелени. Тя била най-хубавото момиче, което очите му били виждали. И имала толкова нежен глас... Нарекла го „жабче" и той бил готов да подскача от радост!

Но тогава се случило най-странното нещо в живота на Пистон. Момичето понечило да сведе устни към кожата му. Приближавала се все повече и повече. Жабокът треперел от вълнение, сърцето му биело лудо под зелената кожа. И тогава момичето го целунало толкова силно, че звукът, който се чул, бил като този от скока на голям жабок, цопнал с главата надолу във водата. Пистон недоумявал: това момиче като че ли било полудяло!

Нищо повече не се случило. Момичето се усмихнало и усмивката огряла цялото му лице. Целунало го отново, този път още по-звучно. Момичето повдигнало доволно ръце. После дошли третата, четвъртата и петата целувка! И красавицата ставала все по-щастлива.

Как се казваш, хубав жабчо?
Нарекла го „хубав жабчо". Пистон не знаел дали не сънува. Най-сетне отвърнал:
- Каз...вам се... Пис...тон...
- Пистон! - повторило момичето, сякаш било чуло най-красивата дума на света. - Знаеш ли какво, Пистон? Никога няма да се появи толкова хубав принц като теб. Искаш ли да ми бъдеш приятел?

Когато онази нощ Пистон отишъл да си легне в скалната пещера на брега на блатото, луната осветявала черната вода. Той замалко щял да постъпи както винаги: да извърне глава, за да не види отражението си във водното огледало. Но този път не го сторил и погледнал към повърхността. И не сметнал, че е толкова грозен.

ВСЪЩНОСТ не изглеждал никак зле!

След малко жабокът вече бил заспал. Пеел му най-нежният глас, който някога бил чувал и му шепнел тихо: „Хубав жабок, жабче, хубав жабок, жабче..."

Откъс от книгата на Гаспар Ернандес и Джорди Явина „Приказки за щастие" 

prikazki-za-shtastie„Приказки за щастие" предлага 20 забавни и поучителни истории, които заедно с пояснителните бележки след всяка от тях, се превръщат в ценни уроци по емоционална интелигентност за деца и възрастни.
В днешно време липсата на емоционална интелигентност се оказва огромна пречка по пътя към личностното и професионалното развитие.

С интересния начин, по който предлага лесни изводи и практики за самопознание, книгата е подходяща както за възрастни, така и за учители и родители, които да я четат заедно с децата.

Книгата можете да поръчате в книжарница Gnezdoto

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki