Ремарк обичал безумно Марлене Дитрих, но ...
- категория: Вдъхновение
Ремарк обичал безумно Марлене Дитрих. Измъчвал се, страдал, вълнувал се, пишел ѝ най-нежните писма... и в същото време се карал, дори се биел с любимата си – такава страст кипяла помежду им... Накрая се оженил за друга жена, напук на вятърничавата Марлене, която не му била вярна и не искала да живеят заедно. Не отговаряла с взаимност на любовта му...
Минали години. Един ден писателят срещнал в някакъв ресторант Марлене, вече петдесетгодишна жена. И записал в дневника си: „Колко е остаряла... Толкова се е променила!“.
Не, тя не била толкова променена. Променени били чувствата на Ремарк. Затова той видял бръчиците, отпуснатата шия, угасналия поглед и ръцете – ръцете, които стареят най-напред...
Видял всичко това, защото чувствата му били други. Нямало я вече пламенната страст. Защото това било страст, а не любов.
Защото любовта няма да позволи да напишеш в дневника си тези жестоки думи: „Тя е остаряла!“. И след десет, двайсет, трийсет години през тъжната мъгла на времето пак ще видиш само него – своя скъп човек. Не бръчките и не белите коси – ще видиш само него. Или нея. И ще понечиш да го прегърнеш, да го притиснеш към себе си, да го целунеш или да го погалиш по бялата коса. Защото очите, които обичат, виждат само скъпия на сърцето човек. Те не правят безжалостна оценка на разрушенията, нанесени от времето.
Той не я е обичал, а е изпитвал пламенна страст. Ето, дори един велик писател може да обърка тези чувства. Но все пак времето слага всичко по местата. И след страстните обяснения един ден се появява последният ред на любовната история: „Колко е остаряла!“. Като точка в края на романа.
Марлене била умна и проницателна жена. Тя била наясно с нещата от самото начало, въпреки кипежа на чувствата, любовните сцени в романите, признанията и дългите писма с нежни думи и страстни призиви. Умна била Марлене Дитрих. И предварително разбирала всичко, затова не се съгласявала да заживеят заедно. Защото знаела, че някоя сутрин този мъж ще погледне остарялото лице на жената до себе си, а после ще седне на бюрото и ще опише разочарованието си. Тъгата си. „Та тя е стара!“ И от любовта му няма да остане и следа.
Всъщност любовта не е съществувала – онази любов, която истински свързва хората и ги брани от белезите на времето. Когато човек обича истински, не вижда промените, които идват със старостта – или по-скоро чрез тях вижда своята любов, неизменно желана и скъпа. Пък и Марлене не се била променила чак толкова. Променил се бил писателят, но не го разбрал. Ето това е тъжната история за една неслучила се любов. И за една прозорлива жена, която разбирала всичко. И си живеела живота, без да се ласкае прекалено от страстните чувства на писателя...
Ако една жена се изплъзва от пламенната любов, тя си има своите основания за това. И най-често се оказва абсолютно права. Този, който оценява с безмилостен поглед промените във външността на другия, не обича. Просто самият той се е променил...
