Gnezdoto.net
Покажи ми пътя - разказ за пеперудата снимка: dollicat.ru

Покажи ми пътя - разказ за пеперудата

Понякога в животa ни се появява нещо, малко по размери, което го преобръща главоломно. Идва като торнадо и разпилява чувствата ни. Разрушава представата ни за нас самите на малки парченца пъзел. И когато ги подредим отново, картината ни удивлява. Нещо малко, нещо много малко ...

"И пеперудата се спусна въртеливо към светлината, затваряйки се в себе си. Облегната на нечие сърце, успя да докосне своето сияние."

Мрак, мрак и пак мрак. Студено е, усещам всeки пулс на сърцето си. Опитвам се да бъда спряла секунда, за да усетя света без ежедневната си маска, без омразата, без деградацията, без... мен. Само аз и душата ми, празна, с кръпки от миналото... Крушка, светлина, аз мълча (колко нетипично), и съм просто дихание, втренчено в... Себе си.

От тъмнината изскача пеперуда и с бясна скорост се спуска към крушката. "Но тя ще изгори" - си мисля аз, и се моля да спре за миг, преди да се погуби. В този миг си помислих, че съм пеперуда, безнадеждно влюбена в саморазрушението. Но пеперудата спря и кацна на стената.

Нощта отмина като песъчинка в пясъчен часовник. На другата сутрин пеперудата я нямаше, нямаше и слънце. "Когато сутрин се събудиш и не видиш слънцето, значи си мъртъв, или ти си слънцето" - помислих си аз. Аз ли съм слънцето, кажи ми? Усетих вятъра навън и заключих един негов полъх в душата си. И денят започна...

Но пак настъпи нощта. Затворила очи, надникнах в себе си. Там беше тихо и пусто. Започна да кърви. Усетих аромата на Самотата. По лицето ми се стичаха сълзи, почувствах се като бистър поток, стичащ се по нечие сърце. Заключих една сълза в душата си... Пеперуда... около крушката. Усмихнах се, но трябваше да я загася.

Тя започна да се блъска в прозореца. Отново се почувствах пеперуда, блъскаща се в своята слабост. Но осъзнах, че ще запаля отново онази искра, която без жал изгасих няколко дни по-рано. На сутринта пеперудата пак я нямаше, но слънцето беше там. Вярата ми се възкресяваше от пепелта. Заключих няколко лъча в себе си. И денят започна...

На следващата вечер пеперудата я нямаше, но дойде друга, по-малка, аз се смалявах, пеперудите също. Разбрах, че се раждам отново, но болката беше кошмарна. "След залеза не ще съм същата...". Трябваше да чакам зората. И денят започна...

Минавайки през няколко липи, докоснах цветовете им. Заключих няколко в душата си. Оставаше да отключа и Любовта към себе си и щях да бъда завършена. Срязваща болка, търпи, ще отмине, следваща криза, търпи, ще отмине...

Сега съм жива... Обичаща себе си до последния си дъх, обичаща и другите, във всеки нов живот... "По-жива съм от всякога..."

Посветено на... този, който ми изпрати пеперудите в стаята и пламъка в сърцето.

По-жива съм от всякога, по-нежна, обичлива,
По-крехка от кристала, по-люта от коприва.
По-силна от от сълзите, по-вярна от мечтите,
По-тиха от морето, по-тъжна от сърцето,
Сърцето на звездата, влюбена в луната.
По-жива съм от всякога защото се обичам.
Умирайки, се раждам и с вятър ще изграждам.
Замъци в небето, огън във морето,
Кътче "самота" в моята душа.
По-жива съм от всякога...

Вижте още: Докато сме живи

Посетете нашата Фейсбук страница за още интересни статии.

 
 

Още публикации от категория "ВДЪХНОВЕНИЕ"

vig vsi4ki